петък, 12 май 2017 г.

Митове за Кирил и Методий, създатели на Българската Азбука


Паметник на Солунските Братя
Малко Българи в днешно време се замислят за значимостта на делото на Кирил и Методий и влиянието на създадената Българска Азбука върху нашата страна и нашите братски народи, които по-късно са наречени Славянски.

Какво би се случило, ако Солунските братя, вместо да отдадат целия си живот в светото дело, което ще направи България културна сила в Европа, си бяха гледали личните интереси и удоволствия? Имаме ли нужда от новите Кирил и Методий и къде са те? Как се възпитава такива личности, които биха дали живота си за България? Според Българската Асоциация, всичко започва в семейството и от всеки един от нас е задължение да възпитаме първо себе си, а после децата си в изконните Български ценности.


Благодарим ви Св. Св. Кирил и Методий, както и на вашите ученици Наум, Климент и Ангеларий за създаването на Българската писменост, за запазването на Българщината и за вашата отдаденост на Българското дело. Пожелаваме си в днешно време вашият подем да се възроди, защото точно от това има нужда България днес. Едно Ново Възраждане, което вече е започнало и нищо не може да го спре. Вие сте пример, как една целеустеремена малка група от хора, може да промени пътя на една империя като Българската. Винаги ще ви помним.

Автор: Деян Станчев

Кирил и Методий, създатели на Българска азбука, а не славянска


В началото на втората половина на IX век двама братя, византийските поданици Кирил и Методий, създават азбука на български (или славянски език — двете понятия вече са синоними) език и превеждат богослужебните книги.

След редица перипетии, които ще разкажем по-нататък, азбуката и книгите им са пренесени в 886 г. в България от трима техни ученици, които, получили подкрепа от държавната власт и лично от цар Борис I (852–889 г.), интензивно започват да създават училища, в които подготвят грамотни в новата българска азбука младежи, и скрипторни, в които се размножават богослужебните книги. През 893 г., разполагайки вече с необходимия брой грамотни свещеници и миряни, както и с необходимия брой книги, цар Борис I успял на Народен събор (висшия орган на властта в средновековна България) да прокара решение, с което българската азбука  се обявява за официална писменост в българската държава и църква. И тази писменост е официална за държава и църква и до днес. Български мисионери още в X век успяват да наложат тази азбука в Русия и в сръбските княжества. Днес на тази азбука пишат в държави от Адриатическо море до Тихия океан. Това са България, Македония, Сърбия и Черна гора, Украйна, Беларус, Русия и много други.

Българската азбука - Кирлица
Българската азбука, използвана от над 300 000 000 човека по света. Една от трите официални азбуки на Европейския съюз

Братята Кирил и Методий са обявени за светци още през Средните векове и от Православната, и от Католическата църква. А от папа Йоан-Павел II през 1979 г. — и за покровители на Европа, заедно с по-рано обявения за европейски небесен покровител св. Бенедикт.

В българската историография и историческа публицистика, колкото и странно да звучи, въпреки десетките хиляди публикации, не съществува една солидна академична монография, посветена на делото на Солунските братя, която да анализира скрупульозно източниците за живота и делото на Кирил и Методий. Учените сякаш се боят да се докоснат до историята на едно дело, имащо (без преувеличение) глобални последствия за историята на човешката цивилизация.

Митове за делото на Кирил и Методий, създателите на българската азбука


Странно е, но животът и работата им не са забелязани от съвременните им средновековни хронисти и историци.

Митологията около Кирил и Методий може да се раздели на три групи.
Първата е на историците, свързани с църквата. Те смятат, че след като спадат към висшите слоеве на обществото на една държава на християнството, каквато е Византия, естествен е стремежът им да направят колкото се може повече езичници християни. И те са смятали, че това ще стане много по-лесно, ако християнството се проповядва на роден говорим език. Български език.

Втората е на гражданските историци. Без да отричат християнската мисионерска ревност на Кирил и Методий, те подчертават факта, че и двамата, преди да се заемат с българската/славянската азбука и преводи, са висши византийски държавни служители. Методий е областен управител, а след това заедно с Константин-Кирил — дипломат за особено важни държавни мисии. Гражданските историци смятат, че азбуката и преводите са създадени по заповед на византийския император и одобрени от византийския патриарх в явно нарушение на триезичната догма (според която християнството може да се практикува само на гръцки, латински и еврейски език) във връзка с една чисто политическа мисия, макар и осъществявана с религиозни средства. В политическите планове на Византия унищожението на България е стратегическа цел — ето защо не е предвидено българската/славянската азбука и богослужението да бъдат предоставени и на нашата страна. Тук Византия е постигнала стратегически успех, налагайки в 864 г. християнството да се практикува на гръцки език.

Чрез богослужение на гръцки език, наложен и на държавната администрация, Византия се надява да ерозира постепенно националното съзнание на българския административен и духовен елит, а оттам и на целия народ и държавни структури. Поради този факт на Кирил и Методий никога не е позволено от византийските власти да мисионерстват в България. А фактът, че и самите те не са го направили, е доказателство, че в дейността си братята се ръководят от политически, а не от религиозни мотиви, като си остават до края на живота верни държавни служители на Византия. Пренасянето и утвърждаването на българската/славянската азбука у нас е страничен резултат от дейността им, станал по волята на историческа случайност (попадането на трима от двестате им ученици в България).

Третият и най-нов мит е рожба на зле интерпретирана (и то напълно съзнателно) информация от горните две митологични групи публицисти в последните петнадесетина години. Митологията е главно в оценката на делото Кирил и Методий. Авторите твърдят, че няма нужда да славим с такава помпозност делото на двамата братя, тъй като те са византийски политически агенти, които пет пари не дават за България. А налагането на азбуката им (или по-точно на идеята им за собствена азбука, тъй като днес пишем на азбука, създадена от Климент Охридски) е истинска катастрофа, тъй като ни отдалечава от ценностите на европейската цивилизация, една от които е латинската азбука. С особена „трагична“ сила този „факт“ е валиден днес, пречейки на притежателите на Интернет да общуват глобално на латиница със света. Този мит няма да обсъждам, тъй като твърденията са значително под равнището дори на тази все пак научнопопулярна книга. Само ще отбележа, че малограмотният човек си остава малограмотен човек, какъвто и модерен етикет да си сложи — глобалист, гражданин на света и т.н.

Сериозно внимание заслужават обаче първите два мита. За да разберем какво точно се случва между 855–893 г., е необходимо да се уточни кой е поръчителят на азбуката и какви са личните мотиви на Солунските братя да се заемат с това дело, подчинявайки му изцяло живота си.

Исторически факти за Кирил и Методий.

 Светите Братя Кирил и Методий


Светите Братя Кирил и Методий, създатели на Българската Азбука. Какво щеше да стане, ако богослуженето ни беше на Гръцки език още от 9ти век?

Да видим какво е сигурното. Константин-Кирил и Методий-Страхота са родени в Солун в семейството на висш държавен служител, заемащ втората по важност длъжност в администрацията на втория по големина град във Византийската империя. Баща им се казва Лъв, майка им Мария. Поне за нея късни жития твърдят, че е българка, към това заключение навежда и името на Методий (Страхота), което е имал преди замонашването, съобщено пак от по-късни източници. Впрочем спорът българи ли са двамата братя, или гърци, е абсолютно излишен, тъй като е съвършено ясно, че Кирил и Методий, ако са гърци, не биха могли да научат така добре български език, че да създават нови думи за сложните абстрактни понятия в богослужебните книги.

Пазарът в Солун е мястото, където като деца Кирил и Методий биха могли да научат езика от български търговци от околните села, твърдят привържениците на тази теза. Първо, децата, а и висшите аристократи в Солун едва ли са били пускани да играят на пазара заедно с простосмъртните си връстници — с тях се е занимавала вкъщи цяла орда възпитатели в различни области. А и на пазара Кирил и Методий биха могли да научат език с речник от 500–1000 думи от българскиото простолюдие. А в Магнаурския университет в Константинопол, където братята са изпратени като тийнейджъри, липсва факултет по българска филология.

В едно от житията на Кирил е казано, че дедите му са от аристократически род, „приближен до царя“, който изпаднал в немилост и бил принуден да се засели в чужда земя (в случая във Византия) поради християнската си вяра.

В тази епоха и предшестващите 150 години царе  има само България, а също и аристократически родове, изповядващи християнска вяра. В бурната втора половина на VIII век, когато Плиска се разтърсва от династически борби, християнството приемат и владетелите Сабин и Телериг, но след като бягат и се заселват във Византия със сподвижниците си. Иначе казано, защо да не приемем, че Кирил и Методий са потомци на български аристократи, намерили убежище във Византия след загуба на политическа битка в България във втората половина на VIII век.

Второто, което е съвсем сигурно, е, че българската азбука и преводите са създадени в 855 г. Годината е потвърдена не само от гръцки, но и от авторитетни български източници, като Черноризец Храбър.

Ужасно важно сведение и ужасно точна дата — за нея няма никакво съмнение при всички историци. Тогава направо се учудвам, че никой не си е задал няколко прости въпроса, водещи до още по-прости логични отговори.

Първо, за да създадат азбуката и преводите в 855 г., Кирил и Методий се отказват от блестящи кариери във върховете на държавния апарат и се затварят в уединението на манастирските килии завинаги. Мотивацията им обаче не би могла да бъде мисионерска християнска ревност, тъй като няма къде да проповядват и кого да кръщават в християнска вяра.

Годината на създаването на азбуката елиминира и политическата мотивация, предположена от гражданските историци. Византийският император и константинополският патриарх не са екстрасенси, за да „видят“ в 855 г. как през 863 г., т.е. осем години по-късно, великоморавският княз им иска чрез нарочно пратеничество проповедници, които да въведат във Великоморавия богослужение на роден писмен език. На България, а и на своите славяни, както вече писах, византийските императори нямат и капка намерение да дават богослужение на роден език. Защо да губят едно оръжие, което ефективно действа и на тяхната, и на българска територия.

Тогава? Кой, как и защо е мотивирал Кирил и Методий да прекратят перспективните си административни кариери и да се заемат с трудното и небогоугодно дело по създаването на българската азбука, преводите на богослужебните книги и разпространението им? Иначе казано, кой е поръчителят на азбуката?

България по времето на Кирил и Методий


В тази епоха единствената “славянска“ държава, управлявана от езически владетел, е България. Българският владетел Борис I заема българския престол през 852 г. Предшествениците му владетелите Крум (801–814 г.),  Пресиан (814–832 г.), Маламир (832–837 г.) и  Омуртаг (837–852 г.) за петдесетина години превръщат България в стабилна европейска военна, икономическа и политическа суперсила.

България е имала нужда от закони, валидни за цялото население на държавата, а в тази епоха това може да стане само ако цялото население изповяда една и съща религия — от нейната доктрина произтичат законите, както е и до днес в някои ислямски страни. Пак в тази епоха само християнската религия е предлагала набор от закони, засягащи всички сфери на живота. Държава, управлявана от езичник, казано с две думи, независимо от мощта й, не се е смятала за равностоен партньор — такива са само държавите, влизащи в „семейството на християнските народи“ (има такъв израз в Средните векове).

Карта на България при цар Борис и цар Симеон
Българската Империя при цар Борис и цар Симеон.

И така, изключително сериозни вътрешно- и външнополитически причини налагали българският управленски екип след 852 г. да обяви християнството за официална (което означава и единствено позволена) религия в България. Но Борис се е колебаел. Княз Борис I добре е разбирал, че наред с позитивните резултати във външен и вътрешен план християнството, практикувано на гръцки език, може да доведе и до един фундаментален негативен резултат — споменатата вече ерозия на националната идентичност и неминуема гибел на независимата българска държава.  

Християнската религия, за разлика от всички езически религии, се изповядва чрез писаното слово. Всеки ден в църквата се чете откъс от Светото евангелие, житието на светеца (или светицата) на деня и т.н. Отделно благочестивият християнин трябва да чете и вкъщи — псалтира, деянията на апостолите, съчиненията на т.нар. отци на църквата и т.н. Напълно естествено е езикът на църквата да е и език на държавната администрация. Гърцизирането на българския народ при практикуването на християнството на гръцки език е било въпрос на 3–4 десетилетия. И за княз Борис I е било ясно, че след превръщането на България в духовна провинция на Византия (в многонационалната империя гръцкият език е бил език на църква и държава) е следвало в късо време и завладяването й от империята.

Княз Борис, разбира се, е знаел средството, с което може да се елиминира единственото потенциално негативно въздействие на християнството в България. Това средство е практикуването му на говорим роден език — в случая българския език, наложил се по естествен път и говорен от цялото население на страната. За целта е трябвало да се създаде азбука, да се преведат и размножат богослужебните книги. Тежка филологическа, литературна, а и производствена задача. Да, и производствена, защото за нормалното функциониране на 10 000 църкви, колкото е бил вероятно минималният брой, нужен за България, са необходими 200 000 книги, а за да се произведат, трябва да се отгледат, заколят и обработят кожите на 10 милиона агнета — книгите в тази епоха се правят от пергамент.

Специалисти по въпроса в България е имало — свещениците и епископите на хилядите християни в България са били, естествено, грамотни хора и са знаели еднакво добре и гръцки, и славянобългарски език. Точно такива хора в българските земи са превели вече два пъти свещените християнски книги на говорим език. Това са епископ Вулфила, създал готска азбука в IV век и превел свещените книги, и епископ Никита Ремесиански, създал тракийска азбука и превел книгите на тракийски език, за да покръсти успешно тракийското племе беси, живеещо в Западните Родопи.

Днес за съжаление няма оцелели нито готски, нито тракийски богослужебни книги, но тогава сигурно все още оцелели в бурите на варварските нашествия екземпляри е имало по църкви и манастири. Кирил и Методий сами намерили в Херсон едно евангелие, написано с „рошки букви“. Специалисти смятат, че братята са открили именно евангелие, написано на готски език.

Но княз Борис I е знаел още едно. Ако в IV–V век всеки е могъл да прави каквито си иска азбуки и да превежда свещените християнски книги на каквито си иска езици, то във втората половина на IX век това е невъзможно. Всичко вече в тази област е политика. В започналия вече двубой за върховенство в християнския свят между римското папство и константинополския патриархат езиците, на което се практикува християнството, са част от оръжията, и то солидна част.  

Латинският е езикът на папството, гръцкият — е на Константинопол. От нафталина е изкарана триезичната догма, според която християнството може да се практикува само на еврейски, гръцки и латински. Не че не се е нарушавала в миналото — християнството се изповядва отдавна и на етиопски, коптски, арменски, грузински. Но вече, и най-вече в Европа, не може, защото и папата, и патриархът на Константинопол прекрасно знаят, че нов език, на който да се изповядва религията, означава и нов властови център в християнството, особено когато, какъвто е случаят с България, става дума за европейска политическа и военна суперсила с многобройно население и войска.

Българският Княз Борис и Солунските Братя


Българската азбука и писменост е трябвало да бъдат създадени от високопоставени лица от един от двата центъра на християнството — Рим и Константинопол. Освен преводите на богослужебните книги, те е трябвало да постигнат и нещо по-важно — канонично признание на азбуката и преводите от Рим и Константинопол. Княз Борис I е търсил такива хора и очевидно ги е намерил в лицето на Кирил и Методий — внуци на български аристократи на служба във висшата византийска държавна йерархия. Само така може да се обясни внезапното оттегляне в манастир на Кирил и Методий в 855 г. или малко преди това и заниманията им с азбуката и преводите в момент, когато те не са нужни нито на византийската държава, нито на византийската църква.

Едно такова виждане предполага контакт между княз Борис I и Солунските братя, установяване на близки приятелски връзки, споделяне на планове, намерения, страхове и опасения. И съгласие на Кирил и Методий да работят за отстраняване на негативната последица от евентуалното приемане на християнството от княз Борис I и българския народ.
Поетият ангажимент очевидно е включвал освен съставянето на азбуката и преводите, постигането на канонично признание на азбуката от патриарха на Константинопол и папството. Едва тогава княз Борис I би се решил да обяви християнството за официална религия в България.

Свети Борис I, цар Български
Свети Борис I, цар на България, приемник на Българската азбука

Кога е бил осъществен контактът между княз Борис I, Кирил и Методий? Двама германски учени предполагат, че контактът или контактите са осъществявани чрез Ана, сестра на Борис, учила заедно с Кирил в Магнаурската школа. Индиректни сведения за контакт между Борис I и братята е и мисията им в долината на река Брегалница във Вардарска Македония — тогава част от България.

В тази мисия, станала преди 864 г. (датата на обявяването на християнството за държавна религия), Солунските братя покръстили 54 000 езичници, а в гр. Равен — и самия Борис, който очевидно им дошъл на посещение. Кирил и Методий не биха могли да проповядват без разрешението на българската държавна власт в Брегалнишко, т.е. без разрешение на самия владетел Борис I, а да се смята, че са проникнали нелегално в България, е смешно и наивно за всеки, който знае какво солидно (с валове, ровове и непрекъсната дървена ограда) съоръжение е българската граница в тази епоха и колко безмилостни са граничарите — по закон те стрелят на месо срещу всеки нарушител, иначе убиват тях. Впрочем така загива цар Борис II в 980 г., неразпознат от свой граничар, тъй като бил облечен в ромейски дрехи.

Неочаквано в 863 г. Великоморавският княз иска от Константинопол да му изпратят проповедници на български език — твърде е вероятно Брегалнишката мисия на Солунските братя да се е разчула из владетелските дворове, както и наличието на българска азбука и български преводи на богослужебните книги.

В Константинопол ръководителите на Византия правилно са преценили, че друга възможност за установяване на влияние във Великоморавия няма и че се налага да се наруши и без това отдавна нарушаваната триезична догма. Византийските политици винаги поставят държавните интереси над всякакви религиозни догми — това може да го потвърди всеки добър познавач на византийската история. Затова Кирил и Методий са повикани от манастира, възложена им е нова покръстителска мисия този път от византийския император, а българска азбука и книги — благословени от патриарха, и кой знае защо — също и от императора.

Азбуката и книжнината на Кирил и Методий са осветени и признати от Папата


В 869 г. княз Борис I има нов повод за радост. През тази година в Рим папа Адриан II, отново по политически съображения (търсил е подкрепата на Византия, за да се задържи на папския престол) тържествено освещава в църквата „Санта Мария Маджоре“ азбуката и книгите на Кирил и Методий. Той смята двамата братя за византийски държавни служители и цялата история с азбуката и книгите — за византийска държавна акция, формално това е така и е ново доказателство за мъдрото решение на тандема Борис — Кирил и Методий да се действа точно по този начин.

В 869 г. те вече са изпълнили най-важната част от поетия пред Борис I ангажимент — постигнали са канонично признание на азбуката и богослужебните книги на български език и от двата законодателни центъра в Европа по този въпрос. Държа да подчертая, че нито Византия, нито папството повече ще разрешат използването на народни говорими езици в богослужението. Преводачи на Светото Евангелие в Холандия и Англия ще бъдат осъждани и екзекутирани в тази епоха, а преводът на Библията на немски език в XV век ще доведе до разкол в Католическата църква и поява на протестантството.

Глаголическа Българска Азбука
Глаголическа Българска Азбука на Кирил и Методий

За съжаление Кирил умира в Рим в 869 г, а Методий е ръкоположен
за епископ "на престола на св. Андроник, един от седемдесетте апостоли Христови", т.е. в Сирмиум (Срем, дн. Сремска Митровица).   В случая е
важно уточнението, че Методий е бил "български епископ, респективно архиепископ", защото отишъл "неслучайно" не в Сирмиум, а в град Морава, който от 865 г. е "едно от митрополитските седалища на българската държава".

Това съобщение напълно се покрива с известието  на Димитрий Хоматиан, че "Методий бил поставен за архиепископ на Моравия и България" .
Играта трябвало да продължи, напускането на тази важна длъжност и идването на Методий в България би могло да накара и Византия, и папството да преосмислят решението си за каноничността на българската азбука и преводи на богослужебните книги.

След смъртта и на Методий в 886 г., обаче, делото му във Великоморавия рухва под ударите на немското духовенство и на поставения под контрола на Немското кралство великоморавски княз. Близо двестате им ученици са арестувани, хвърлени в затвор и продадени в робство по-късно на някакъв евреин във Венеция.

Учениците на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий завършват започнатото


Но трима от тях според житията им – Климент, Наум и Ангеларий са освободени от затвора, конвоирани от немски войници до Дунав (граница тогава с България) и прехвърлени в областния български център в Белград. Тамошният областен управител светкавично ги изпратил в Плиска при Борис I, който извънредно се зарадвал, че в ръцете му попадат такива хора, с такава азбука и такива книги. След като ги оставил да си починат една зима (като Ангеларий умрял, за съжаление), той изпратил Климент в Охрид, а Наум оставил в Плиска и им възложил задачата да подготвят свещеници и да уредят производството на богослужебни книги.

Намеренията на цар Борис I са повече от ясни — за няколко години да разполага с няколко хиляди свещеници, обучени да четат и пишат на роден език, и няколкостотин хиляди богослужебни книги, за да може в един ден по заповед на царя и Народния събор във всички български църкви едновременно да се премине на богослужение от гръцки на български език. Климент и Наум изпълняват блестящо задачата. Само Климент подготвя между 886–893 г. над 3500 свещеници. Вероятно не по-малко подготвя и Наум. В многобройните манастири, строени с пари на българската държава край Охрид и Плиска, вече завършилите училищата на Климент и Наум пък преписват до изнемога хилядите необходими за богослужението книги.


Но наистина ли е чисто историческа случайност чудодейната поява на Климент и Наум в България?


Наистина се учудвам — защо никой от учените не се е запитал как така Климент и Наум имат различна съдба от останалите двеста арестувани и продадени в робство ученици на Кирил и Методий? Защо са освободени от затвора, докарани с охрана до българската граница (и то до областен град), и им е помогнато да се прехвърлят отсреща?

И как Борис I, ако вижда тези хора за първи път, ще им окаже такова огромно доверие, поверявайки поне на Климент, който е най-обикновен монах, властта в цяла област? Защото, изпращайки го в Охрид, Борис сменя областния управител Котокий с друг (Домета), комуто обаче поръчва да се подчинява на Климент. И Климент, и Наум получават крупни суми, за да строят манастири скриптории, в които да се преписват книгите или да се подготвят свещеници.

В Охрид и в околностите му това са „Св. Пантелеймон“, „Св. Наум“, „Св. Иван Бигорски“, „Св. Богородица Пречиста“ в Кичево, „Св. Архангел“ в Прилеп, „Св. Георги“ в Ресен, в Битоля, а в Лудогорието и Добруджа — манастирите в Плиска (Голямата базилика), в Преслав, Равна, Хан Крум, Черноглавци, Варна, Мурфатлар. Наивен добродушник ли е цар Борис, поверявайки толкова власт и пари на довчера непознати хора, и то небългари?

В житията и на Климент, и на Наум си пише какви са те, но кой да чете, особено ако не пасва на предварително съставената теза. А си пише, че са синове (и най-вероятно са братя) на благородни родители от Мизия, т.е. на български аристократи.

Самото приемане на Климент, Наум и Ангеларий в екипа на Кирил и Методий между другото е поредното доказателство, че двамата братя работят в тясно сътрудничество с цар Борис I. Те не може да не са знаели, че Климент, Наум и Ангеларий са българи, аристократи и „хранени хора“ на цар Борис I.

Убеден съм, че тонът на писмото на цар Борис I до немския крал е бил, макар и любезен, достатъчно твърд. По това време българското царство и немското кралство са в политически и военен съюз, но по-голямата и по-силна страна е България. В 829–831 г. тя си премерва силите с въпросното кралство (по времето на владетеля Омуртаг и крал Людовик Благочестиви) и войната приключва с пълен разгром на немските армии, като България завоюва Панония (днешна Унгария). Немският крал също е умеел да си прави сметки и очевидно не е проявил и капка колебание дали да развали тъй ценния си съюз с България заради трима монаси, които с нищо не били нарушили законите му, а и Борис искал от него просто да ги екстрадира от страната си. Той така и направил, стараейки се с назначената охрана и косъм да не падне от главите на тримата българи.

И така, това, което научаваме и знаем от книги, статии, студии, филми и учебници за Кирил и Методий, Климент и Наум, е повече или по-малко митология. Авторът на идеята за българска азбука, писменост и богослужение на български език са не двамата солунски братя, а българският владетел. Борис I решил да елиминира единствената фундаментална негативна последица от проектираното от него още в началото на управлението му обявяване на християнството за официална държавна религия — проповядването му на гръцки език. Той сформира силен екип от българи, поданици на Византия и България, които създават българска азбука, превеждат богослужебните книги и с това оформят българския писмен литературен език.

Постигнато е каноничното признание на българския език от законодателите по въпроса в тогавашния свят (Рим и Константинопол), подготвя се необходимият брой грамотни хора и книги, както и средища за възпроизводството им. Тази титанична работа, траеща около 40 години, става с политическата и солидната финансова подкрепа на българската държава, непрекъсвана нито за момент, и лично на нейния ръководител — цар Борис I.

Разбира се, огромната заслугата е на братята Кирил и Методий, спечелили главните сражения в тази дълга война, и то в изключително дискомфортните условия на враждебно чуждоземно обкръжение, на Климент и на Наум, извършили работа, която и тогава, а и днес се извършва от огромни колективи. Много преди историците българският народ (още през Средновековието), изглежда, е разбрал, че делото на българската азбука е дело на един екип, и е отдал почитта си към него в култа към „Св. Седмочисленици български“. Култ, в който влизат всички герои на нашия разказ.

Автор Божидар Димитров

петък, 5 май 2017 г.

Легендата за Свети Георги

СВЕТИ ГЕОРГИ И СУРА ЛАМЯ

по материали на Тодор Моллов

Днес е Гергъовден - денят, в който се чества празникът на Св. Георги Победоносец и денят на храбростта на българската армия.



На Гергъовден празнуват Георги, Гергана, Гинка, Ганка, Ганчо, Генчо, Генади, Гошо, Глория, Генка, Генко, Галин, Галина, Галя. Според Националния статистически институт в края на миналата година Георги е най-разпространеното мъжко име в България. Носят го близо пет процента от мъжете у нас или около 200 хиляди българи, които празнуват днес.

Легендата за свети Георги, който убива змей, е широко известна в целия християнски свят. Затова се постарах да намеря един от най-старите писмени извори. Честит празник на всички именници :) !!!

Източник:

"Златната легенда или жития на светците". Съставена от Якоб де Воражин, архиепископ на Генуа, 1275 г. Първо издание 1470 г. Преведена на английски от Уилям Какстън, първо издание 1483 г. Редактирана от Ф. С. Елис, "Темпъл класикс", 1900 г. (Преиздадена 1922, 1931 г.)
Тази глава е от Том 3



Св. Георги бил воин, родом от Кападокия*. По някое време той дошъл в провинцията на Либия, до град, който се зовял Силен**.
------------------------------------------------
* Кападокия е обширна високопланинска област в централна Анатолия, гръцкоговоряща част от Римската империя в източната част на Мала Азия (днешна Турция)

** Предполага се, че се има предвид град Сирен, тогавашна гръцка колония в Северна Африка. (Според друга версия на легендата, чудото станало близо до град Вирит, днешен Бейрут, недалеч от град Лида, където днес почиват мощите на светеца, без главата му)
-----------------------------------------------
И край този град имало блато ли, езеро ли, където живеел змей, който тровел цялата страна. И по онуй време хората били сбрани, та да го убият, ала когато го видели, побягнали. И когато той наближил града, отровил хората с дъха си, и поради това жителите на града му давали всеки ден по две овце, та да го хранят, задето нямало да стори зло на хората, а когато овцете се свършили, бил взет човек и овца. После в града бил издаден указ, че трябва да бъдат отвеждани децата и младите от града по жребий, и всеки един който се падне, бил той знатен или беден, трябвало да бъде предаден, щом жребият падне на него. И тъй се случило, че много от хората в града били сетне предадени, дотолкова, че жребият паднал върху царската дъщеря.Според легендата на връщане от воински поход Св.Георги видял плачещата девойка край езерото.



Напразно светецът-воин се опитвал да убеди нейния баща да се откаже от своя бог и кървавите жервоприношения в чест на чудовището, а да приеме християнската вяра, която изисква най-вече смирена доброта и милостивост. Накрая царят приел да се покръсти заедно с целия си народ само ако младия воин докаже силата на своя Бог и победи змея. Георги приседнал край езерото и като склонил глава в скутите на красивата девойка, задрямал.

Изведнъж водите на езерото се разбушували и от тях се показал огромния змей, който се устремил към обречената му жертва. Девойката заплакала, една сълза капнала върху лицето на момъка и го разбудила. Св. Георги се качил на коня си и изтеглил меча си, и го наложил с кръстния знак, и препуснал смело към змея, който идвал срещу него, и го поразил с копието си, като го ранил тежко, и го съборил на земята.



После светецът казал на девицата:

- Свали пояса си и го вържи на шията на змея, и не се плаши.

Когато тя сторила това, змеят я последвал, като че бил кротко и послушно добиче.



Тогава тя го завела в града, а хората избягали в планините и долините, и занареждали:
- Горко ни! Горко ни! Всинца ще погинем.

Тогава Св. Георги им казал:
- Не бойте се от нищо повече, повярвайте във Бога Исуса Христа, съгласете се да бъдете покръстени, и аз ще убия змея.

И тогава царят бил покръстен, както и всички негови поданици, а Св. Георги убил змея и отсякъл главата му, и заповядал да бъде хвърлен в полето, и те взели четири волски телеги, с които го изкарали извън града.

После там били покръстени цели петнайсет хиляди души, без да се броят жените и децата, а царят построил църква на Светата Дева и Св. Георги, в която и досега блика фонтан от жива вода, която цери болните хора, пиещи оттам. Така царят удържал на думата си и приел християнството заедно с целия си народ, а Свети Георги се прибрал в своя роден край, където вече били чули за славния му подвиг...



Макар че мотивът за убийството на змей е твърде древен, той навлязъл като самостоен епизод в житието на Св. Георги доста късно - това станало едва през 10-11 век, когато християнството утвърдило своите позиции и обхват далеч извън пределите на първоначалното му разпространение.

От една страна, прикрепването му тъкмо към този светец иде да ни подскаже, че новопокръстените народи все още пазели старинните си митологични представи за двуединството между божествата покровители на земеделието и войната (името Георги е гръцко и значи "земеделец", но същевременно звучи близко до тракийското "херой" - герой). От друга страна, този мотив бил важен и за самите християни, които осмисляли змееборския подвиг символично - той бил доказателства за силата на вярата в Христос над вярата в много богове (езичеството).



Още в миналия век изследователите установили, че един от най-важните митове на много народи, обитаващи Европа и Азия, бил този за победата на Върховния Бог над неговия Противник - Змея на Дълбините. Присъствието му в толкова много културни традиции се дължи на факта, че всички тези народи имали някога общ произход - живеели в една обща пра-родина и говорели един общ пра-език.

За разлика от нас те схващали Пространството и Времето в тяхното неразчленимо двуединство, което имало свое начало и край в рамките на един годишен цикъл. И когато идел краят на годината, отмервана по хода на небесните светила (Слънцето, Луната и някои съзвездия), те вярвали, че пространството и времето губят своята подреденост, че Вселената се разпада. Доколкото и двете важни съставки на Космоса имали своите свещени точки (Центърът на Пространството и Началото на Времето), хората вярвали, че в Края тъкмо те са станали обиталище на оная неизвестна заплашителна сила, която искала да овладее света на хората и завинаги да го държи в своята зловеща власт. Тази сила се противопоставяла на Реда и била наричана Хаос, а в митовете била представяна образно като чудовище от типа на змея (дракона, ламята).



Нашествието на змейското начало в Последното време се схващало опит за разрушение за хармонично подредения свят, сътворен в Първото време от Върховния Бог-Творец, което задължително изисквало Двубой между тях. Във всички известни митове победата е на страната на Върховния Бог, който се представял като мълниеносен Гръмовержец (от типа на древноиндийския Индра, древногръцкия Зевс или древнославянския Перун), а Змеят бива обезглавен, изпепелен или насечен на късове.

И ако при заплашителното нашествие на Змея в края на годишния цикъл, Времето и Пространството са видимо намалели (някъде се представят като свити в една точка подобно на жълтъка в яйцето или на човешкия ембрион в майчиното лоно), след победата те разбухват подобно на току-що замесено тесто, и възвръщат старото си положение - Светът се създава наново. Оттук става ясно, че змееборския мит и митът за сътворението на света са варианти на един и същи първоначален мит.



След победата на Върховния Бог светът се обновявал и преподреждал отново в двуединните Време и Пространство - теквали трите реки на плодородието (мляко, мед и вино), които според времето на тяхното добиване от хората очертавали не само основните годишни сезони (пролет, лято, есен), но и основните пространствени посоки по хода на Слънцето (изток, юг, запад). Отсъствието на посоката "север" и сезона "зима" подсказва, че тяхното двуединство указва на мястото и времето на Двубоя. Сега разбираме защо в българския фолклор песните за двубоя между Добър Юнак (с черти на Върховен Вселенски господар) и "лютия змей" се изпълняват на големия християнски празник Коледа (25 декември) - той наследил най-важния годишен обред от предходната епоха, който се празнувал в деня на зимното слънцестоене (21 декември).



И така, митът за Двубоя между Змеебореца и Змея на Дълбините бил своего рода инструмент (средство) за преодоляване на най-критичния момент в ритмиката на Космоса - при прехода от Стара към Нова година. Тъкмо тази негова характеристика му позволила да бъде приет за Основен мит, чрез който били преодолявани и много други календарни ситуации, които се схващали като критични (преходни) - например преходът от един сезон към друг. Затова в българския фолклор характеристиките на змееборци имат светци, чиито празници са в близост до моментите на смените на сезоните - освен Св. Георги такива са още Св. Петър, Св. Илия и Св. Димитър.



Вече отбелязахме, че прикрепването на мита за убийството на Змея към фолклорното житие на Св. Георги е сравнително късно явление и трябва да се обвърже с митологичните представи на народите, които приели християнството малко преди 10-11 век. И макар че и други светци са описвани като змееборци, най-популярен е Св. Георги, а това без съмнение подсказва голямата роля на неговия празничен ден (23 април) в техния езически календар - както знаем, змееборският сюжет се свързва най-вече с новогодишния преход. Така въпросът, на който трябва да си отговорим, е каква е връзката на 23 април (или на дата, близка до тая) с някакъв край на Старата и Начало на Новата година.


За старите българи земеделската година била ог Гергьовден до Димитровден.

Всички знаем, че ходът на Слънцето очертава четирите годишни сезона, чието начало е в точката на най-слабото му греене - вярвало се, че годината "умира" в точката на неговата "смърт" през зимата (към края на декември денят е най-кратък, а нощта най-дълга). В миналото знаели за още едно годишно начало, което ориентирали по хода на Луната - то се падало в ранната пролет, на 1 март.

Очевидно, 23 април не попада в нито една от двете важни календарни ситуации - тази дата е по-близка до времето, когато се сменят сезоните пролет и лято. Тогава земеделецът виждал как всичко посято от него започва да расте буйно (цъфтели плодните дървета, оформяли се житните класове) и той с радост предчувствал богата родитба. Тогава и овчарят изкарвал за пръв път на обилна паша своето стадо, в което до своите майки припкали и младите агънца. И макар нищо по Земята да не давало знак за някакъв Край на годината, митологичната вяра карала хората да внимават - по традиция те се вглеждали към нощното Небе, където ритъмът на Времето се отмервал от още едно небесно светило. Това било съзвездието Плеяди (нашият народ го нарича Власци, Квачка или Кокошка с пилета), което през цялата година също очертава "свои" четири сезона, и подобно на Слънцето има две важни положения, но те се виждали само в полунощ.

Плеядите

През ноември то било над главата на наблюдателя и в този момент поемало характеристиките на Полярната звезда (и съзвездието Голяма Мечка) като "пъп" на нощното небе (един вид Център на Небето, който очертавал невидима вертикална линия между участниците в обреда и Бога). От април до юни то не се виждало на небосвода и се вярвало, че е "под" наблюдателя, в Долния свят (Преизподнята), поради което си го представяли и като вредоносно чудовище. Ето тази втора важна ситуация хората смятали за свързана с хода на Слънцето, което през това време се въздигало на дневния небосвод и греело все по-силно (за да стигне в средата на юни своята върхова точка, когато денят е най-дълъг, а нощта най-къса).

И тъкмо защото на 23 април вечерта след залеза на Слънцето съзвездието Плеяди също залязвало, но се показвало на изток едва в началото на юни, хората вярвали, че Слънцето "посича" змееобразното чудовище (митологичен образ на Плеядите в тази позиция) и то се скрива под земята. Допълнителен повод за тази битка били поразиите, които в края на звездния годишен цикъл вършел този митологичен Змей на Дълбините - в периода между април и юни той унищожавал труда на земеделеца чрез унищожителни градушки (затова наричали Змея с името хала, което на гръцки език значи "град, градушка&quot:) и пращал неизлечими болести на стадата.
След приемането на християнството довчерашните езичници разпознали в образа на Св. Георги едно свое по-ранно божество на възмъжаващото Слънце и в техните представи той се превърнал в млад воин, победител на чудовища (нашия народ ги нарича змей, ламя или хала).



Днес легендата за Св. Георги и ламята е само фолклорен спомен от времето на нашите прадеди, които искрено вярвали, че той наглежда посевите и стадата и в случай на нужда ги защитава с оръжие в ръка. А може би той все още язди своя бял кон призори по росните ниви на ония, които с благочестива вяра, труд и пот на челото осигуряват нашия хляб...

понеделник, 27 март 2017 г.

ГОВОРЕЩИТЕ БУКВИ

Продължение на  ГОВОРЕЩИТЕ АЗБУКА НА БЪЛГАРИТЕ...
http://alexandradelova.blogspot.bg/2015/11/blog-post_30.html

ГОВОРЕЩИТЕ  БУКВИ  

-  А    
1)
Първата буква от Глаголицата се нарича „АЗъ” и се  изобразява така . Символиката на фигурата съдържа кръст и човек в молителна поза.





  
         Вероятно св. Константин-Кирил е вложил точно този смисъл в първата буква на сътворената от него азбука:

"В началото стоя Аз, молещия се на Бога човек".

          Буквата е изобразена с ф
игурата на човек в адорантна (молителна) поза - молитвената поза е древна, през неолита ръцете се рисуват по същия или почти по същия начин.






         Вероятно от тук идва и характерното за българския език анатомично понятие "кръст" - талия, мястото, където се слага колана и пояса. Взет от кръста (талията) нагоре, фигурата на молещия се човек изобразява знака "кръст", част от глаголическата буква "АЗъ" .

 


       
Взет от кръста (талията) нагоре, фигурата на молещия се човек изобразява знака "кръст", част от глаголическата буква "АЗъ"  -  .
        „АЗът, всъщност е слънчев знак…Човек няма свое аз, защото само „Азът на Бога” съществува.  Към соларните знаци на народите на Евразия се отнасят розетите и концентричните и спирални кръгове с радиално пресичащи се линии (лъчи). Кръстът като соларен знак първоначално изобразява оръдието за добиване на огън при примитивния човек (два дървени клона, напречно разположени и триещи се един в друг).

        В последствие кръстът става символ на огъня, както и на Слънцето, схващано като небесен огън (Даркевич, В. П. Символы небесных светил в орнаментах Древней Руси. СА, 1960. кн. 4, с. 56-57). Друг, широко разпространен слънчев символ е колелото,  част от символиката на който също е загатнато в оригиналното  изображение  на  глаголическата буква - Азъ.




Ӡвукъ: А
Числово ӡначение : 1



 
 



2)  Буквата „Б” – е произнасяна в глаголическата азбука като  „буки” или „букъви”,  което означава букви, но също и книги, според  Раковски. Изписва се със знака .

Не случайно думата  „азбука”, еквивалентна на думата писменост в българския език, идва от първите букви в нея - „аз буки веди”, т.е. „аз буквите се уча да познавам”….  Бъ УКъ - стар звук (букви уча…).






Тази буква ни подсказва за кой народ, всъщност, солунските двама братя Кирил и Методий създават своята говореща азбука - глаголицата, като се има в пред вид, че понятието "СЛАВЯНИ" е употребено едва в средата на 16 век за пръв път от бенедиктинския монах от хърватски произход Мавро Орбини в книгата му „Царството на славяните...
Фактически в ранните византийски текстове се говори само за Σκλάβήνοι, Sclaveni, склавини, не за славяни, понятие измислено от един писател чак през 16 век.

Теофилакт Симоката, ранновизантийски историк от началото на 7 век, пише в своята "История": " Гети, наречени още склавини прекосяват границите на Тракия ... Склавини, или гети, защото така бяха наричани в древността."


З
вуковете "Б" и "Ъ" са сакрални символи именно в езика на българите
Касиодор през VI век пише: "Българите са стар мизийски или илирийски народ", същото казва и един доста показателен източник от XI век - Михаил Аталиат: "Мизи са със сигурност българите, които по-късно получили своето ново название". Лъв Дякон (византийски историк от 10 век) упорито нарича българите мизи.
Страбон също е пределно ясен когато казва, че мизите и гетите са от един и същ произход и говорят езика на траките.

Страбон твърди, че в античността Мизия е населявана от фригийци (бриги), троянци и еолийци, т.е. мизийци... За Страбон, езика на мизиците е смес от фригийски и лидийски – езика на меоните, племената населяващи Тракийския Херсонес .Страбон пише още, че името на Мизия произлиза от лидийското име на бука (древногръцки: μυσός), с който в античността бил обилно обрасъл Олимп.





Ето как разбираме, че езикът на мизите всъщност бил фригийския език. “Книгите на фригите и мизите”, пише Страбон, “ни връщат във времена, дори по-ранни от тези на Троянската война!”
На Херодот дължим разказа за преселението на фригите от Европа в Мала Азия, които се наричали бриги, „когато живеели в Европа..., но след като се преселили в Азия, заедно със страната сменили и името си на фриги".

Бригите били най-старите от всички тракийски народи. Пак според Страбон: "Фригите са бриги, тракийски народ..." Пелазгите произлизат от бригите (фриги, бръгои, върагои),
записани са като техни наследници. Били "автохтонни", "родени от земята", т.е. най-стари. Херодот разказва за тежкото поражение, което претърпяли персийците, начело с Мардониос от „траките бриги" (на гръцки: Βρύγοι Θρήικες, където Β, β — се чете "вита") през 492 г. пр. Хр.

Древната Бригия елините наричали (Фригия) ..."ф" тъй като в гръцкия няма "б" няма и "ъ", в следствие от това е по-известно наименованието "фриги" и "фригийски" вместо "Бриги", "бригийски", "брЪгои" ...

Също така "пелазги" варира и като "пеларги"/ "пелгари" , което е "българи", тъй като в гръцкия език поради липсата на "б" буквата се замества с "п" и "мп", а буквата "ъ" с "е"....



Ӡвукъ: Б
Числово ӡначение : няма
.



 


3)
Буквата „В”, изписвана в глаголицата като и произнасяна като „Вѣди” (веди) със значение  познавам. - (на санскрит „веда” е знание, от същия индоевропейски корен, от който произлиза староб.”ведение”.



При глаголицата и кирилицата, първите три букви са имели следните названия: АЗ, БОУКИ, ВЕДИ. Когато тези три думи се прочетат като фраза, получава се изречението АЗ БУКВИТЕ ПОЗНАВАМ/ УЧА СЕ БУКВИТЕ ДА ПОЗНАВАМ.





В двете български писмености, глаголицата и кирилицата, подреждането на буквите е близко до традиционното, но има едно важно изключение. Това е буквата В, която е вмъкната още в началото на азбуката. Получава се особения ред А, Б, В, Г, Д .

Защо това е направено не е ясно. При глаголицата и кирилицата, първите три букви са имели следните названия: АЗ, БОУКИ, ВЕДИ. Когато тези три думи се прочетат като фраза, получава се изречението АЗ БУКВИТЕ ЗНАМ.

Вероятно, за да се оформи тази именно фраза е било нужно да се наруши традиционното подреждане и да се вмъкне буквата В. Изборът на такива названия на началните букви с цел да се получи фразата със значение АЗ БУКВИТЕ ЗНАМ не е характерно за семитските, гръцката и латинската писмени системи.


Много аналогии са открити от П. Добрев  в писмените системи на келтските народи кимрийци и маркомани, както и на германските готи. От друга страна, техните писмени знаци имат частична аналогия с тази на прабългарите. Причината за тези аналогии е наличието на известен исторически период, когато всеки един от тези народи са живяли по Северното причерноморие или близо до Кавказ. В азбуката на маркоманите, първите три букви са носели названията АШ, БИРИФ, КЕН, което явно следва началната традиция в подреждането на буквите – А, Б и т.н.

Новото тук е, че тези три названия взети заедно дават фраза, която има следния приблизителен смисъл “аз буквите знам”. Следвайки същото подреждане, първите три букви в готската руническа азбука са имали названията АНС, БАИРИКА, ГИБА, които взети като фраза са означавали точно “аз знаците схващам”.

С други думи, прабългарските рунни знаци трябва да са били подредени, да са имали числени стойности и свои названия. По аналогия с названията в глаголицата и кирилицата, може да се допусне, че първите четири буквени названия са били: алем, белем, вечем, читем.

Буквата АЛЕМ е отговаряла на фонемата “А” и трябва да е имала числена стойност 1, буквата БЕЛЕМ – на фонемата “Б” с числена стойност 2, ВЕЧЕМ – на “В” с числена стойност 3 и ЧИТЕМ – с числена стойност 4. Три от тези названия идват от названията на месеците в прабългарския календар
!



Със сигурност  названието “вечем” има точно авестийско съответствие, глагола VID – знам, което има своя точен  старобългарски превод  ВЕДЕНИЕ - знание, ВЕДИ – знам.
 

Ӡвукъ: В
Числово ӡначение : 2




4)
Буквата „ Г  е изписвана в глаголицата като и се произнася глаголати, или глаголи,  която означава говоря, казвам, изричам. Означава още владея думите, владея словото.

Чрез удвояване на индо-европейския корен *gol- със значения на „викам, крещя“ е получена  думата golgol/голголь, от която е и старобългарската глаголъ - бълг. глагол, срб. гла́гољ, хрв. glágolj, слов. glágol, рус. *гологол".


 


Мисленето на човека представлява скритото, невидимо действие на неговия ум.  Но когато мисълта му се прояви чрез езика тогава вече имаме изречено слово и „глаголи”, всъщност  означава умението  правилно да говориш родния си език

Ӡвукъ: Г
Числово ӡначение : 3




5) Глаголическата буква „Д”,  която се изписва и е наречена с името „добро”.  Добро е онова нещо, което е хубаво, което е в полза на хората, което има висока морална стойност. Но Доброто същевременно винаги е било и Божествено качество. 




Доброто – е Божие проявление, качество,  в което Бог се проявява, за да можем ние да разберем Божествения живот и да придобием  радостта и покоя. Ние се стремим към доброто, за да може нашия живот да намери онзи първоначален свой израз, който е израз и на Божествения живот.

Доброто е форма. Без доброто животът не може да се прояви. Първата форма на живота е доброто. Втората форма на живота е мисълта. Животът не може да се прояви без доброто и без мисълта. И неговата основа е именно съзиданието, раждането на добър плод.

Така, като в стихотворение,  в което е вложен горния смисъл, са били подредени  и имената на  първата част от говорещи букви на свещената азбука  на българите – Глаголицата:

Аз буки веди.
Глаголи добро есть,

живети дзияло земля.
и йота иже гервь .


Аз буквите познавам.
Говорят те доброто съществува
.
Живей като едно цяло със земята
И не по-малко от нея ще си плодовит.

 
Ӡвукъ: Д
Числово ӡначение : 4





6)  Буквата „Е” изписвана в глаголицата като . Името на буквата било „ есть”, с форми - съм, си, е, сме, сте, са – в мин. свършено и в несв. време - бях, мин. прич.- бил,   и със значение - съществувам, знача, представлявам.

Изразява проявление на същност.


 




В съчетание с името на предходната буква от глаголицата „добро”   - образува изповедната формула – „ДОБРО ЕСТЬ”, т.е. „доброто съществува” - (със скрито значение "Бог е с нас"), която през Х век под формата "Достойно есть" става химн във възхвала на Божията майка - Богородица….

"Глаголи добро есть ! " ...Още по дълбокото и сакрално значение на израза е :
" Казвай доброто съществува!" ( "Говори Бог е с нас! ").....




Ӡвукъ: Е
Числово ӡначение : 5






7
) 
Буквата, използвана за обозначаване на звука „Ж”
в глаголическата азбука е с название „живѣте” (живей).

В глаголицата се изписва така - ,
а в кирилицата - Ж






Според някои специалисти буквата произлиза от древните прабългарски руни и почти няма промяна в изписването й при преминаването от глаголическата в кирилската азбука. Корените на името й идват от староиндийското jīvas –жив, староперс. Ĵīva (живот), старобълг. – животъ.

Изразява съществуването на живота във всички негови видове и форми, като процес и жизнена сила.

В съчетание със следващите две букви ДЗ и З образува следващия сакрален стих от „говорещата българска азбука” – глаголицата: „Живѣте дзѣло/ Ѕѣло зємлѧ” – „Живей като едно цяло със земята/ живей изцяло/ заедно със земята”.

Дълбоката мъдрост на народа ни е вложена в този израз на глаголицата. "Живей като едно цяло (в хармония) със земята."


Ӡвукъ: Ж
Числово ӡначение : няма






8) Име на буквата в глаголическата азбука: дзело/Ѕѣло

Изписване:   Ѕ, [дз]


 



Обозначава взаимовръзка,  неотделимо свързване – в случая между Земята и човека,  между  майката природа и  нейните деца - хората.

Изразява  
целокупност, единност, единство, завършеност, интегралност, пълнота, съвкупност, цялостност.




Ӡвукъ:  ДЗ
Числово ӡначение : 6




9)  Наименование  на  буквата „З” в глаголическата азбука е „Землia”,Ӡемлѧ” – земля . Изписва се като  .Обозначава звучната венечна проходна съгласна  (З).



В тракийския пантеон  Земела  е име означаващо „майка-земя”, като старобългарското Землia,  още  едно от имената на Богинята-майка, господарка на Земята, растенията и плодородието.

За древните българи 
Ӡемлѧ” – земля е било и наменованието на нашето небесно тяло,  едно от имената на петте планети, които заедно със слънцето и луната те почитали преди приемането на християнската религия .

Далеч преди времето, когато средновековна  Европа  считала  че земята е плоска , а Слънцето обикаля около нея, старите българи знаели, че  съществуват  5 планети , които се въртят  около Слънцето,  а  земната година се състои от 365 дни и една четвърт от деня без малко, като  пресметнали това „без малко” с невероятна точност.


Земя  българите наричали  и  почвата, твърдта от  утробата на майката Земя, от която  се ражда и после израства всичко живо. Тази майка земя, която ни храни с плодородието си  и която не бива да унищожаваме….

 Една наистина дълбока  и  изначална  народна мъдрост е  била вложена в третия сакрален стих , който се получава  при изговаряне имената на глаголическите букви  Ж, ДЗ, З:  ЖНВѢТЕ ДЗѢЛО  ЗЕМЛIА” (Живей
те като едно цяло  със земята).

Ӡвукъ:  З
Числово ӡначение : 7





10)
Глаголическата буква „И” се изписвала със знака и била символ за обозначаване на общност, общение, обединение на хора, свързани с единни цели и интереси.





В глаголицата, за звука [и] имало три букви: Ⰹ,Ⰺ, Ⰻ. И – И, Й – Йота, И - Иже(Н) - «ета или «ита».

Буквата , V(И)ЖНЦА (Ü), наречена "ижица", съответства на кирилската буква ижица – Ѵ ( ЙО, Н, В), впоследствие отпаднала при последващите езикови реформи.

 

Буквата и съюзът "И" с
имволизирали единение, общи правила, обединение.

  
Ӡвукъ: И
Числово ӡначение : 9





11)  Буквата „Иже” в глаголицата се бележи със знака Ⰻ 
и символизира процес на уравновесяване на подобни същности, хармония, единение, духовна близост на подобия, едно и също.






С буквата,
Ⰻ - Й, по-късно, след 18 век, в кирилицата започва да се бележи - йота̀цията (от руски йотация и английски Iotation), която е фонетично явление, при което между две гласни с различно изговаряне се вмъква фонемата „й“.

И във двете старобългарските азбуки - кирилицата и глаголицата - «и́же» се превежда още като „който”, „която”, „което” (например: „Отче наш, иже еси на небеси”).

В кирилицата с него вече започва да се бележи звука „Й”, поради отпадане на йотата и има числово значение 8, като така се и нарича «иже осмично» или «осмичното И» (това уточнение било полезно за да се отличава от буквата І - йота, наричана «десетичното И»).


Ӡвукъ: Й
Числово ӡначение : 8






12)  Йота, I , i е буква съществувала в глаголицата и отпаднала по-късно в кирилицата, която се се отбелязвала със знака
.

Символизирала духа, който се проявява в материалното, връзката с началото и Твореца.








Това е символ, който съществува от началото на времената. Негова разновидност съществува като египетски йероглиф, в семитската писмена система, финикийската, етруската и разбира се, гръцката. Гърците го вземат от финикийците.

Буквата се чете йотх. В гръцки - йота. Ето как в светото Евангелие от Матей, в гръцки превод глава 5, стих 18 пише: "Защото истина ви казвам. Докле премине небето и земята, ни една йота или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне".

Фразеологизмът "ни на йота" означава ни по-малко, никак. Йотата е най-малката буква в азбуката. Изписването и е минималистично. В Лука думите на Исус Христос са предадени така: "Но по-лесно е небе и земя да премине, нежели една чертица от закона да пропадне". "Ни на йота" е библейски израз, бележи нещо съвсем малко.

Чисто графично гръцката йота може да е еквивалент на еврейското йотх и да е само чертичка, но смислово не е най-малкия символ. Той има цифрово изражение и то е 10.

Йотата е 10, алфата е 1. Така че изразът "ни на йота" изведнъж става много конкретен като мярка и размер - да не се променят нещата на йота, означава те да не променят дори с една десета част. Това е разликата между чертичката, като единица, и чертичката с точка отгоре като йота - една десета част от цялото..

Йотата идва и в старобългарските азбуки, като гръцки еквивалент, но идват и другите две и-та. Всяка от трите букви с които се бележи звука "и" има своето цифрово изражение в глаголицата.

И в кирилицата по-късно йотата запазва числово значение 10, под формата на "й", но вече не се нарича йота, тъй като губи самостоятелното си значение като буква, а звука "й", отбелязван с нея преминава като значение към буквата "иже", с която започва да се маркира йотацията.

Защо буквата йота е изчезнала от нашата азбука?

В развитието на писмеността нещата са динамични. Ето как през XV-XVІ век в църковно - българския се появява буквата "й" - съчетание от буквата и, която е разновидност на гръцката ета, и гръцкият символ за съкращаване на звука. Между 1707 година и 1711 година в Руската империя се въвежда гражданския шрифт, тоест Петровата реформа на азбуката. Така се ражда буквата "я". По нов начин се пишат вече "д" и "л". И макар знаците за съкращаване да са отменени, й само временно е изхвърлено от тази азбука. А през 1735 година се възстановява употребата на „Й”, като вече не се води за самостоятелна буква, а преминава към буквата „иже”.

 

Ӡвук: Й
Числово ӡначение : 10





13)  Глаголическата буква Г’ЕРВЬ (ГЕРЬ)
- названието на тази буква е дума изразяваща изобилие от жизнена сила, мощ и плодовитост. 


Бележи се със знака Ⰼ 


 

В съчетание с предишните три букви израза ”И ЙОТА ИЖЕ Г’ЕРВЬ” буквално означава :

И йота (никак по-малко) от нея (земята) ще си плодовит (жизнен, мощен).

„Живей като едно цяло със земята,
и не по-малко от нея ще си плодовит.”


 
Гервас, Герват, Гервин, Гервит, Гервой, Гервойе, Гервойя, Герима, Герлах, Герлик, Гернев, Геровнт, Герун, Геръваси, Гирвас - В тези имена значението на думата гер е идентично по смисъл със ярък, герест, силен, яростен, войнствен, плодовит, влязъл в периода на плодовитост и воинска зрялост, достоен за уважение.

Гирвас – се нарича елена-самец след втората година от живота си. Женското име Гервита е със значение плодовита, жизнена жена.

Името «Гервасий» е влязло в христианския календар като църковнославянско, независимо че е известно и при други индоевропейски народи. Споменава се още в IV в. (Гервит, Геровит - Гервиф, в гръцка транскрипция), 872г. (Герима), 1079г. (Геровит), 1150, 1187г. (Герлах, Гернев) в Бохемия и Моравия. 1253г.(Геръваси), в Сърбия, (Гервас) в Литва. XIV в. (Герват, Гервин, Гервой, Герлик, Геруй), Полша. През 1302, 1394г. (Гервойе, Герче) в Сърбия,. 1396г. (Гервойе), като име на босненски воевода. 1398г. (пан Гервас), Полша и през 1585 (Герче), като име на българин.

Буквата "гервь", заедно с наименованията на трите букви, с които бил отбелязван звука "и" в глаголицата изграждат последния стих от първия куплет на стиховорението, чрез което се заучавала говорещата азбука на двамата братя Кирил и Методий:

"И йота иже гервь..." / И
(никак по-малко) не по-малко от нея ще си плодовит...

"Живети дзяло земля,
и йота иже гервь ...

Живей като едно цяло със земята.
И не по-малко от нея ще си плодовит."


Ӡвукъ: ГХ
Числово ӡначение : 11





14) Глаголическата бУКВАТА „к”.  В старобългарската азбука има название „како” със значение „каквото, както, като” съответно в църковнославянскакакѡ. В глаголицата се изписва така ..



 Звука „К” е основна беззвучна съгласна в българския език. Символ  е на стремеж, движение към цел, означава
,  че движението е отправено в някаква посока.

Означава още, че нещо се прибавя, включва. Изразява  и отношение спрямо някого или нещо, приближеност, близост. 



Присъства във всички кирилски азбуки (понастоящем е 11-та буква в българската, 12-та в руската, беларуската и сръбската, 13-та в македонската) и 15-та в украинската.

С името на буквата „како” -
Ⰽ, започва втория стих от говорещата глаголическа азбука,  който се получава  при изговаряне имената на глаголическите букви   "К",  "Л" и "М".

Како люди мислите…”



Ӡвукъ:  К
Числово ӡначение в глаголицата : 40




15)
  Глаголическа буква “Л”. Нейното наименование, според таблицата, която е поместена в Кратката българска енциклопедия е ЛЮДЬIE. Изписва се със знака .



Идва от старинната форма (прото индоевр.)-  ед.ч. – лиудинъ –свободен мъж (човек) и мн.ч. - лиуде-люде, със значение – свободни хора, мн.човеци, народ.

Старобългарски език людинъ (ljudinъ, "свободен човек"), и староанглийски leōd . На ст.слав. людинъ  -«свободен  човек»,  старогр. ἐλεύθερος
( e.le͜ú.tʰe.ros) - «свободный (человек),  на бургундск. Leudis означава  «свободен  мъж (човек)».

На църк.-слав. - Людъ  -хора, народ,  укр., белор. Люд -  готскословенск. - ljûd, др.-чешск. ľud, чешск. lid, польск. lud, русск. лю́ди мн., укр. лю́ди, бълг. лю́де, сърбохърв. љу̑ди, словенск. ljudjȇ, чешск. lidé, др.-чешск. Ľudiе

Родственно лит. liáudis «народ», др.-в.-нем. liut «народ», ср.-в.-нем. liute, готски - liudan  (ср. род, наро́д) ;



Ӡвукъ:  Л
Числово ӡначение : 50





16) Това е глаголическата буква „М”.  В старобългарската азбука се нарича с глаголната форма „МЪIСЛНТЕ” – мислите/мислете, в мн.ч.
Изписва се със знака
.

Наименованието идва от старобългарското -  МЪIШЛѬ – мисля .


Значението на глагола е - разсъждавам, анализирам явленията от действителността и правя изводи, размишлявам за нещо,  представям си мислено, въобразявам си.

Произлиза от старобългарски глагол  -
МЪIШЛѬ , (мисля - ед.ч), в мн.ч. - МЪIСЛНТЕ (мислите); дн.бълг.- ми́сля, на сърбохърв. ми̏слити, ми̏сли̑м, на руск. мыслить, укр. мислити,  на словенск. mísliti, mȋslim, чешск. myslit, myslet, словацк. mуsliеť, польск. myśleć, в.-луж. myslić, н.-луж. mysliś.

Производно от староб. „
МЪIСЛь” - мисъл,. др.-русск. мысль ж. (ср. укр. мисль),  сърбохърв. ми̑сао (род. п. ми̑сли), словенск. mȋsǝl (род. п. mȋsli), чешск. mysl, словацк. mysel, польск. myśl.

Заедно с имената на останалите две букви „К” и „Л”, при изричане имената на буквите в глаголицата, образува израза:

Како люди мислите”/ „Каквото
(както) хора да си мислите…”


Ӡвукъ:  М
Числово ӡначение : 60






Ⱀ- Н
      17)  Буквата „Н”е изписвана в глаголицата като  и произнасяна като „НАШЬ”.  

 
Обозначава  онова, което ни принадлежи или е свойствено за нас, както и  близък до нас човек (родственик, приятел, единомишленик, също и съотечественик).








        Представлява  част от човешката реч – притежателно местоимение , характеризиращо  онзи важен признак на  света около човека, който го прави принадлежащ или имащ отношение към нас. Поставено е в мъжки род, единствено число, именителен падеж  на местоимението „ние” (един от общо седемте падежа, съществували в  старобългарски и в сърбохърватски език - именителен, родителен, дателен, винителен, творителен, местен, звателен).

        Произхожда от старобългарското  нашь”, руск. - наш, на́ша, на́ше, укр.- наш, бълг. - наш, сърбохърв. на̏ш, -а, -е, словенск. nàš, náša, náše, чешск. náš, nаšе, словац. náš, nаšа, nаšе, польск. nasz, в.-луж., н.-луж. nаš.

        За важността на местомението „наш” в старобългарския език и защо точно с него, като име  е била наречена  буквата  „Н” в глаголицата, говори  факта , че  в кратката „Господнята молитва” , то е било употребено цели четири пъти, а  молитвата започва с обръщение към  Господа , като баща на всички нас….

       „Отче нашь, иже еси́ на небесе́х!”

        И пак:

       „…хлѣбъ  нашь  насущный даждь намь днесь…”

        И още…

       „и остави намь долги нашѧ, якоже и мы оставлѧемь  должникомь  нашымь;”





Ӡвукъ:  Н
 Числово ӡначение : 70




 - О


       18) Глаголическата буква “О”. Нейното наименование, според таблицата, която е поместена в Кратката българска енциклопедия е „ОН”. Изписва се със знака .


 



 В старо- и църковнобългарската азбука тази буква носи названието «ОНЪ» , със значение - ТОЙ, лично местоимение в мъжки род, ед.ч., употребявано  във винителен  падеж  под  формата - НЕГО, а в  дателен  - като НЕМУ , има значение  още и на  показателното местоимение - ТОЗИ.


        В старобългарския език местоимението «ОНЪ» се използвало още при наименованието на Бог и на неговите атрибути (названия и определения), когато се отнася до християнския Бог: Бог, Господ, Всесилният, Небесният, Спасителят, Всевишният, Бог -Отец, Бог-Син, Свети Дух, Той, Него, Го, Му.


         О, о - е буква във всички  кирилски азбуки (15-та в българската, 16-я в руската и белоруската, 18-я в сръбската, 19-я в македонската и украинската);  В кирилицата се явява 16-й по ред , изглежда като ѻ и има числово значение 70. В глаголицата е 18-та поред и се изписва   със числово значение 80. Има връзка с гръцката буква омикрон (Ο, ο).

     В ръкописите понякога са използвани и по-необичайни варианти на  буквата ѻ, например:

  • чрез О с точка вътре изписвали  думата око (което приличало на също такова око);
  • а в множествено число (очи) — или с две точки вътре в кръга на О-то , или във вида на две слети ОО-та, вътре в които, във всяко имало по една точка.
·         в думите окръжност, околовръст  и производните на тях  — вътре в О-то поставяли кръст.


Ӡвукъ:  О
Числово ӡначение : 80




Ⱂ- п
         19) Глаголическата  буквата „П” се изписва със знака и се  произнася като „ПОКОЙ”, със значение  на спокойствие, мир, радост, хармония .  Името на тази буква има едно от най-сакралните значения в говорещата българска азбука.




        На старобългарски - покой идва от *po-kojь. Сродни думи с  po-kojь  на  авест. е šāitišрадост”, а на перс. šāhрадостен“.


        В  Свещеното Писание се казва, че едно от имената на Бога е и "Мир".
„Мир ви оставям! Моят мир ви давам. Аз не давам, както светът дава.
Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои.”


         Божието дело на практика е делото на мирната Божия благодат. И творението естествено съучаства на този Божи мир, когато участва в Божията благодат.  Божият Мир обединява вътрешния свят на човека. "Чрез участието си в божествения мир" както ангелските чинове, така и човеците създават единна цялост помежду си.

         Да достигнеш  покоя, да достигнеш мира, означава  да стигнеш до Христа.
В Библията се казва „Христос е нашият мир" (Ефес. 2:14). Мирът на Бога привежда в единна цялост самата човешка душа и оттам я отвежда към единството, стоящо свръх всеки разум.

         Да достигнеш  покоя, да достигнеш мира, означава да достигнеш и Радостта в Христа.

         Светият Дух има плод в нашия новороден дух и една част от този плод е РАДОСТ - Гал. 5:22.  Една част от Божието Царство е РАДОСТ. В него няма просто радост, то е изтъкано от радостта, така както Бог в своята същност е Любов, Той носи любовта в Себе Си, Той Е РАДОСТТА.  Наш Он Покой!

        Това е пътят към мира, хармонията и  радостта. Така ще стигнем до спокойствието, защото най-сигурното лекарство в света - това е човешката радост. Бог иска да сме щастливи.

        Така израза „Наш Он Покой” добива и своя скрит смисъл - ”Наш е Божият мир”/ „Ще достигнем Божията Радост …”


        Интересно е да помислим, както ни подканя и името на буквата МЪIСЛНТЕ” ,  има ли  по-дълбоко значение категоричната формулировка : „Наш е Той…Покоя”, отнесено към Христа….


        Нека видим
сега и цялото сакрално  значение в началото на втория стих от говорещата азбука – глаголицата:

        Како люди мислите,
         наш Онъ, Покой…”

       „Каквото хора да си мислите,
         наш е Той, Покоя / наша ще е Радостта…”


Ӡвукъ:  П
 Числово ӡначение : 90


Ⱃ- р
     
        20) Глаголическата буква „Р”е изписвана в глаголицата като
и произнасяна като „РЪЦН”, според таблицата, която е поместена в Кратката българска енциклопедия, със значение   „речи/ кажи/ произнеси  … ”.


 
        Името на буквата е архаична глаголна форма, в повелително наклонение, ед.ч., идваща от думата Рѣчь/ РЕЧ, (староб.), способност да изкажеш мислите си с думи; говор, говорене.

        В съвремения български глагола е получил представка „из” към корена „реч/рече”, ставайки „из рече”, „из рекох”, „из река” и дублиращата повелителната форма „из речи”.

        Синоними на РЪЦН /РЕЧИ  са - кажи, изговори, произнеси, думай, изрази с думи.

         Речта , това е говоримият език, за който е предназначена азбуката  глаголица

         Речта си служи със Словото, с думите, за да създава живия език, за да изразява мисълта .

         В този смисъл, напомнящ ни връзката между речта и Словото, е и втората фраза от стиха, в която смислово са включени буквите Р,С и Т от говорещата азбука на българите:

        РЪЦН СЛОВО ТВЬРДО…”

        „Речи твърдо словата/ думите….


         Изричането на правилното Слово е своеобразна енерговибрационна вълна (поток, импулс)
, изменяща енергетическата сфера, във и около човека, проявление на творческа енергия чрез отстраняване на излишното, способност за претвориш мислите си чрез изречените думи.


Ӡвукъ:  Р
Числово ӡначение : 100




- С
        21) Буквата „С”е изписвана в глаголицата като  и произнасяна като „СЛОВО”, остар. форма на ДУМА. Наименованието на буквата  е с изключително  дълбоко  и философско значение.


 

         Словата/ думите са процес на материализация на човешките мисли. Те са ключа за въплащаване  на мисълта чрез изразяването й посредством  структурирани звукове. Представляват преход  - от мисълта -  чрез  съединение на енергията с информация -  в материя.

        Словото е първата крачка към реализация на мисълта. Проявление на мисълта чрез звуците на речта. Да имаш дара на Словото  означава - умение да се говори изящно и убедително.

        В Библията думата Логос λογος (логос)
  е преведена, като „Слово“. В нея се казва, че първоначално било Словото и чрез него всичко е създадено. Бог е произточника на Логоса – Словото. Но както и ние творим с логиката си, така и Бог твори със Словото (Логоса). Не случайно графически знака на тази глаголическа  буква наподобява формата на ключ…

       „В началото бе Словото..”  Йоан 1:1-3

        След това се казва, че Словото стана плът. Това е защото Исус за първи път е въплатил Божието слово.

       СЛОВО” е едно от названията на второто лице на Св. Троица, което може би показва, че Бог се явяваше чрез делата и ученията на Христос - "Словото Господне" се свързва и с откровението Божие.

        Израза „РЪЦН СЛОВО ТВЬРДО…/Речи твърдо думите” има и свое второ скрито значение, освен вече посоченото такова, че речта си служи със Словото
(с думите) за да създава живия език, да изразява мисълта . Израза означава:

       Изричай твърдо Божието слово…./Отстоявай Словото Божие…”



Ӡвукъ:  С
Числово ӡначение : 200




Ⱅ - Т
22)  Глаголическата буква „Т” е изписвана в глаголицата като и произнасяна с името „Твѣрдо”.

 


        Произлиза от староб.  твѣрдъ” – здрав, крепък,  устойчив, неколебим,  непреклонен, уверен, не поддаващ се на  въздействие, не отстъпващ от избраната позиция. Твърдост  това е  свойството на материята  да се съпротивлява на проникването в нея на друго, по-твърдо тяло.

        Но Твѣрдост  означава също  и коравина, якост, упоритост – все качества, необходими за оцеляването на българщината и  българските корени. Затова с думата „твърдина” нашите предци  наричали своите яки  крепости и калета, които строели в земите български, за да устояват здрави, крепки и непреклонни пред враговете .


         Буквата Т
, т  - днес  е буква от всички кирилски азбуки— 19-та в българската, 20-та в руската и белоруската,  22-я в сръбската, 23-я в македонската и украинската);. В старо- и църковнобългарската азбука  тя носи  название «тврѣдо» (ст.-сл.) или «твьрдо» , което означава «здраво, крепко, непристъпно, укрепено, надеждно, непоколебимо, уверено, неотстъпно, мъжествено ».  

          В кирилицата буквата „Т” е  била 20-та по ред;  в глаголицата 22-ра, и се пишела така
. И в двете азбуки  числовото й значение е  300.





          Както всички наименования от говорещата азбука на българите , името на буквата  „Т” - „Твѣрдо” има и второ скрито значение. В ПЪРВОТО ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИ АПОСТОЛ ПАВЛА ДО КОРИНТЯНИ е отбелязано неговото послание: „ Бдете и стойте твърдо във вярата(1 Коринтяни 16:13.)

         Посланието на думата „
Твѣрдо”, последвала в подкрепа името на предшестващата я буква „Слово” ( λογος - логос)  в израза „РЪЦН СЛОВО ТВЬРДО…/ Речи твърдо думите” ни дава и скритото послание на този израз, което е „да говорим Словото на Бога неустрашимо” ,т.е.:

        Изричай твърдо Божието слово…./Отстоявай Словото Божие…”




     Ӡвукъ:  Т

    Числово ӡначение : 300








- У
        23)  Глаголическата буква „У”е изписвана в глаголицата като и произнасяна като „ОУКЪ”, според таблицата, която е поместена в Кратката българска енциклопедия, със  значениеучещия/ учащия” или „научения”,  идващо  от „учити” (учене/ учение)  -  процеса на научаване, на придобиване на знания .

 





        Процеса на учене означава човек да се учи, обучава, образова, възпитава,  просвещава, проучва, придобива способности,подготвя, развива, специализира чрез натрупване на знания.

       В старобългарския са съществували още и формите  поучити  – да се поуча,  наставлявам, науча  на добро, назидавам,  направлявам,  образовам;  приучити – да се приучим , да  привикнем ;  проучити-   да проучим , изучим, изследваме дадено явление.
        
       За българина,  открай време,  образованието е представлявало  една от най-значимите житейски ценности .  Стожер на българщината  винаги е било българското училище. Пословична е и   любовта на българина  към учението , защото е осъзнал колко необходимо е то за просперитета на народа. Не случайно  едно от имената на буквите в говорещата азбука на българите  - глаголицата  е ОУКЪ – учащ се.

       В продължение на цялото си историческо минало българите са разбрали колко важно е образованието - процеса на научаване, на придобиване на знания в различни сфери. Без него няма да има кой да поведе народа им напред. Българите имат нужда от водачи - умни и учени хора, защото за да се гради бъдещето, трябва да се познава миналото.  Нека си припомним как по времето на  възраждането, през деветнадесети век, само за няколко десетилетия българските земи са се изпълнили с училища, построени и поддържани от доброволните дарения на българите .
      С буквата Ⱆ - у започва заключителната фраза от втория стих на говорещата азбука, в който са включени бувите У,Ф, Х :

     „укъ/ оукъ фрьтъ хѢръ – учащия се
наещия) разхвърля/ разпръсква  божествена светлина…”


Ӡвукъ:  У
Числово ӡначение : 400


Ⱇ- Ф
       
        24) Глаголическата буква „Ф” е изписвана в глаголицата като и произнасяна с името ФРЬТЪ”, със значение  хвърлям,  разпръсквам, разхвърлям бързо,  разпилявам.







        Глагола идва от старобългарската дума „фрьтъ”  -  хвъргам, разхвърлям устремно нещо насам-натам, разпръсквам,  размятам,   разпилявам, пръскам, хвърлям,  сипя, ръся,  разпращам.

         Значението  му е  „пръскам  в различни посоки , на много места”.

       „Оукъ фрьтъ…” който се учи/ знаещия разхвърля/ разпръсква/ разнася/ ….

        На руски език наименованието на буквата
е променено на  ферт”. С думата „ферт,  като нарицателно и досега се назовава разпилян, прибързан човек .

           Ⱇ- Присъства във всички  кирилски азбуки (сега е 21-ва в българската, 22-ра в руската, 23-та в беларуската, 25-та в украинската и сръбската и 26-та в македонската). Използва се също така и в някои от азбуките на народите от бившия СССР.

         В старо- и църковно българската азбука има название фрьтъ. В глаголицата се изписва така
, а в кирилицата — Ф. И в двете азбуки има цифрова стойност 500.


Ӡвукъ:  Ф

Числово ӡначение : 500



Ⱈ - х
          25) Глаголическата буква „Х”е изписвана в глаголицата като и произнасяна като „ХѢРЪ”, според таблицата, която е поместена в Кратката българска енциклопедия, със значение ХѢРЪ” - божествен разум/светлина/промисъл .






       Църковната буква Х е знак, символ, с който означавали невеществени, свръхестествени явления).

     ОУКЪ ФРЬТЪ ХѢРЪ”учащия (знаещия
) хвърля Божията светлина/промисъл

       Ние сме създадени за светлината. А както има физическа светлина,така има и духовна светлина.

        Ако проследим начините, по които в откровението Бог се явява на човека, не може да не ни направи впечатление мястото на светлината. Св. Иоан Богослов определя Бога като светлина: И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе (Иоан 1:5). Самият Христос нарича Себе Си светлина на света (Иоан 8:12) и изпраща учениците Си да бъдат светлина за хората (Мат. 5:14-16).

       В Стария Завет Бог се явава на Моисей като светлина, св. ап. Павел вижда Бога като светлина по пътя за Дамаск, Сам Бог обитава в непристъпна светлина (1 Тим. 6: 16) и най-сетне светлината на планината Тавор, която апостолите виждат при Христовото преображение – всичко това са различни форми на разкриването на природната Божия светлина към човека
.Това е покривалото от светлина, която идва от Бога.  За християните – това е светлината от Христовото благовестие.


        Глаголическата буква „Х”, символизирала със своето наименование ХѢРЪ” проявлението, именно на тази Светлина над света, като невеществено явление и на проявата на  Божия промисъл, в  говорещата азбука  на българите.

        Трябва да имаме пред вид, че както и кръста (с който се уподобява, като предхристиянски и соларен символ) произхода на названието на „Х” е изключително древно и вероятно е свързано още с името на Хор/ Хорус  и  означава поява на Този, който е горе или Този, който е далече.

       По-късно кръстът, в качеството си на символ на безсмъртието и възкресението  е зает в християнската религия и се превръща в нейн основен символ. По същия начин графичния символ, с който се изписва буквата „Х” придобива значение, с което се бележи  невещественото явление – Божия светлина/промисъл.

      Х, х - присъства във всички  кирилски азбуки (понастоящем е 22-ра в българската, 23-та в руската, 24-та в беларуската, 26-та в украинската и сръбската), а в македонската  е 27-ма.. В старо- и църковнобългарската азбука има название хѣръ.
         В глаголицата се изписва така
, а в кирилицата — Х. И в двете азбуки има числова стойност 600.

         Така последователно съединени, значението на наименованията на буквите от този стих на глаголицата, в който са включени бувите У, Ф, Х,  ни дава израза:

         „Укъ/ оукъ  фрьтъ  хѢръ – учащия се наещия) разхвърля/ разпръсква  Божия светлина/ промисъл…” или накратко: „който се учи, хвърля Божията светлина..”


Ӡвукъ:  Х
Числово ӡначение : 600






–––––––––––––––––––

34) Последната буква от кирилицата е Ѣ, с която се бележи ЯТОВАТА ГЛАСНА . По друг начин, обаче, е била изписвана тя в глаголицата, където е 34-та по ред  буква .

 





Знакът, с който е била отбелязвана ятовата гласна в глаголицата. В старобългарския език тя е имала звукова стойност на широко "Е".




Рисунка от снимка на българско семейство, с Буквите  Ⱑ  и  Ѣ, с какъвто знак по-късно в кирилицата вече е отбелязвана ятовата гласна.

По късно в кирилицата, буквата се замества със „Ѣ”. Днес кирилската „ят” вече не се използва в официалния правопис на нито един славянски език, но продължава да се употребява в църковнобългарските текстове. Понякога днес вместо ЯТ погрешно се използва приличащата графично на нея Ъ.

В новобългарския език различното произнасяне на буквата „ят“ оформят така наречената „Ятова граница“. В повечето от случаите произношението на „ят” е чисто „е”, но в някои позиции в Източна България (територията на изток от ятовата граница) е запазено старото произношение като „а” или широко „е” с мекост на предходната съгласна, преминаващи в „Я”. Например - БѢЛО – БЕЛО, БЯЛО; ЦѢЛО – ЦЕЛО, ЦЯЛО.


Ятовата граница е една от най-важните изоглоси в българския език, въз основа на която българските диалекти се разделят на два вида — западни и източни.

Двойното Ѣ добива в миналото статус на символ на българщината.

И тъкмо затова, че може с двоякият си изговор да обединява българите от най-източните краища на земята ни край Черно море и от най-западните ни покрайнини при Охрид, Шар, Скопие, Ниш и Зайчар тая старобългарска буква трябва безусловно да се запази и може би да се направи опит да се възстанови.

Ѣ
свързва заедно Божествения и човешки принцип, както любовта свързва хората в едно семейство.  Буквата Ѣ  бележи звукът, който носи в себе си цялата сила на азбуката, като Божия помощ. Тя е тясно преплетена със съдбата на българския народ, съществувала е също и в руската азбука до идването на болшевиките, преминавайки в нея от старобългарската писменост!

До първата световна война буквата Ѣ, като символ на израза "Бог с нами!" е била изобразявана върху дръжките на бойните знамена в българската и в руската армия. Това е знак, от който излиза огромна мощ. 


Лилавата рамка е заради мъдростта на предците, която толкова ни е необходимо да си припомним.



______________________
1.АЗЪ, 2. БОУКЫ, 3. ВѢДѢ, 4.ГЛАГОЛН, 5. ДОБРО, 6. ЕСТЪ, 7. ЖНВѢТЕ, 8. ДЗѢЛО (SѢЛО), 9. ЗЕМЛIА, 10. И, 11. ЙОТА, 12. НЖЕ, 13. Г’ЕРВЬ, 14. КАКО, 15. ЛЮДЬIE, 16.МЪIСЛНТЕ, 17. НАШЬ, 18. ОНЪ, 19. ОНЪ, 20. РЪЦН, 21. СЛОВО, 22.ТВЬРДО, 23. ОУКЪ, 24. ФРЬТЪ, 25. ХѢРЪ, 26. ОТЪ, 27. ША, 28. ЦН, 29. ЧРѢВЬ, 30. ШТА, 31.ЕРЪ (Ъ), 32. ЕРЬ (Ь), 33. ЕРЪI (Ы), 34. ЯТ/ ѢТЬ (E-ДВОЙНО), 35. ЮСЬ , 36. ЙО /ЙОТ (ОТПАДНАЛА), 38. ЕН, 39. ОН, 40. ЙЕН, 41. ЙОН, 42. КСИ (ОТПАДНАЛА), 43. TИТА (ДНТА), 44. V(И)ЖНЦА (Ü). (изписването е според таблицата, която е поместена в Кратката българска енциклопедия).